През лятото, някак съвсем случайно в една малка книжарница в Лион попаднах на тази книга. Зачетох я още в книжарничката, купих си я и я дочетох доста бързо. Такива книги като че са ми били нужни и липсват на български език. Може би на доста езици липсват. Нека ви разкажа.

„Toute une moitié du monde“ (Цяла една половина от света) на Алис Зенитер е блестящо съчетание между есеистика, литературна критика и лична изповед. Писана по време на пандемията Covid 19 като отговор на случващото се, в търсене на отговори на много глобални въпроси в една тясна ниша – литературата. В книгата си авторката изследва мястото на жените в литературата – не само като писателки, но и като образи и читателки. Много любопитно за мен четиво!

Зенитер поставя под въпрос „мъжкия поглед“ в класическия канон. Тя анализира как векове наред жените са били изобразявани като пасивни обекти, „музи“ или просто фон за приключенията на мъжа герои. Заглавието препраща към идеята, че жените съставляват половината от човечеството, но техният автентичен опит често е оставал неразказан или изкривен.

Книгата не е сух академичен труд. Зенитер споделя своя собствен опит като читателка – как е израснала с книги, в които не е намирала себе си, и как е трябвало да „превежда“ мъжките преживявания, за да ги почувства близки. Много се свързвах, докато четях – нейните преживявания, макар в друга държава, са доста близки на моите, спомените ми от деството и младежките години и образите в литературата, които откривах (бях доста четящо дете).

Книгата е като интелектуална игра. Авторката прави дисекция на известни произведения (от Омир до съвременността) с хумор и остроумие, без да бъде назидателна.

Авторката изследва как литературата оформя начина, по който виждаме света, и защо е важно да диверсифицираме разказите, които консумираме. Накара ме да се замисля как съвсем не толкова несъзнателно, а съвсем целенасочено, в последните години чета книги от автори от цял свят, вълнувам се от превода и преводачите им, искам и чета повече и повече автори-жени и искрено се възмущавам когато някой (особено жена) ми каже, че избягва български автори, че избягва жени автори, че не чете автори от екзотични държави, защото мисли, че тези автори няма какво да разкажат или не могат да го разкажат добре.

Това е книга за силата на разказването. Тя подтиква читателя да бъде по-критичен към това, което чете, и да потърси липсващите гласове. Зенитер не призовава за „отхвърляне“ на класиката, а за нейното по-дълбоко разбиране и допълване с нови перспективи.

„Toute une moitié du monde“ е вдъхновяващо четиво за всеки, който обича литературата и иска да разбере как историите, които разказваме, изграждат нашата реалност.

Нека кажа и две думи за авторката. Алис Зенитер е едно от най-ярките и интересни имена в съвременната френска литература. Тя е писателка, сценаристка и театрален режисьор, родена през 1986 г., чието творчество често изследва темите за идентичността, паметта и историята.

Неда е история за две жени, майка и дъщеря, които търсят и намират път една към друга.

Деси Бошнакова цветно, емоционално, динамично и трогателно ни повежда на пътешествието на Неда, която трябва да надскочи себе си, за да открие своята дъщеря. Пътешествието носи смях и сълзи, любов, приключения и много вино. И защото книгата е на Деси – има и доста ПР, разбира се.

Пътешествията са много, едно след друго и откриват доста неочаквани (поне за мен) места – и из България и из околните държави.

Всичко се върти и около магичното 22. Има доста символика. И научаване да се отговаря с „Да“, вместо с традиционното „Не“ – на света, на ситуациите, на любовта.

Бързо, забавно и приятно четиво. История, която дава надежда, че и най-големите работохолици и отдадени на бизнеса хора имат шанс да станат човеци.

Прекрасна корица!

Снимката е от представянето на книгата пред 22 специални хора на 22.11.2025 г.

Браво, Деси!

Романът ми Clair de Lune, който излезе на български език в началото на м. май 2022 година излезе и в превод на немски език на 10 ноември 2025-та година, със заглавието Ustine (на името на главната героиня в историята) и от издателство eta Verlag.

Как така те издадоха в Германия?!

Знам, че много хора се питат. Вероятно си представят как съм писала до хиляди издатели и нейсе е станало. Е, не беше така. Беше дори точно обратното. Милите дами от издателството се свързаха с мен преди около година и нещо и попитаха дали бих приела да преведат и издадат на немски език романа. Разбира се, кой не би се съгласил при подобна покана – приех. Ако трябва да съм честна мечтаех романът да излезе на английски език, на френски език, на арменски език (който е чел романа ще знае защо). Но не бях си и помисляла, че първия официален превод ще е на немски!

Наистина се зарадвах от сърце. Вълнувах се и се вълнувам за този превод почти колкото за българското издание. Германия има толкова хора, мисля си, които биха се свързали с темата за прошката.

Това е корицата на немското издание.

Преводът – благодаря ти, Елвира!

През лятото на 2024-та имаше среща на преводачи от български език, организирана от Къщата за литература и превод в София. На тази среща се запознах и с моята преводачка, наистина много прекрасната Елвира Борман-Насонова, с която вече се бяхме чували за някои неща по превода. И още от виждането ни почувствах Елвира много близка приятелка. Човек с изключително точно усещане за българския език, прецизност, добронамереност, желание да направи възможно най-доброто за текста, без да отнеме и късче от усещането, смисъла, думите и изреченията. Чувахме се, писахме си, говорихме. Не ми е досаждала, не ми е пречела, всяко изясняване на пасаж бе важно за мен, а и за нея. Беше великолепно пътешествие! Пожелавам на света повече хора като Елвира!

Представянето на романа в Берлин

От издателството eta Verlag ме поканиха за участие в традиционно организиран от тях фестивал за кирилицата в Берлин. Фестивалът бе този май месец и на него се срещнах и запознах с екипа, работил по книгата ми.

Беше емоционално на „Cyrillic sounds 2025“ в Берлин! Срещата бе в кино Централ в Берлин, а модератор бе Хенрике Шмид, също голямо име в превода от български на немски език.

Признавам си, че се страхувах. Как ще ме приеме тази публика – и мен, и текста. Този текст за една далечна уж и не толкова позната страна – България, пък смесени истории и за арменците, и за турското малцинство, пък и за соц-а.

В залата имаше около 40 човека. Но след първите минути още всички утихнаха, спотаиха се, заслушаха. Виждах емоциите им, реакциите на нашия разговор. Атмосфера на приемане, емпатия, съпреживяване. Атмосфера на приятелство. И се почувствах у дома, сред тези хора, които не познавах, но които приеха героинята ми, историята й, а и темата за прошката. Говорихме дълго. Разговорът продължи и след официалната част.

Благодарна съм! Изключително благодарна!

Благодарности

Разбира се – най-вече на Петя и Вера! Искрено ви благодаря!

На Елвира за превода и чудесната работа по текста!

На редакторката на романа – Ане Грунвалд!

За дизайна и оформлението – Стефан Мусигброт

Vielen Dank!

На всички, които помогнаха за това издание по един или друг начин, на приятелите и семейството ми, които вярват безрезервно в мен.

За поръчка

Ако сте чели романа на български и ви е харесал – моля, препоръчайте на свои приятели от немскоезичния свят. Особено на хора, които се вълнуват от историята на Европа от преди 100-тина години, от соц-а, от лагерите, от жените, от преименуването на турското малцинство у нас – срамния т.нар. „Възродителен процес“ и т.н. и т.н.

Може да се поръча тук немскоезичното издание. Знам, че го има в по-добрите книжарници в Германия, Австрия и Швейцария.

Писах за Clair de Lune когато излезе на български език тук – това е трета, последна публикация за романа ми Clair de Lune. Писах още за това как работих по него и за представянето на Clair de Lune на 10 май в бар Kanaal.

И още малко – канете ме

Да, в готовност съм да пътувам и да се срещам и разговарям с читатели. Канете ме, мило четящи хора. Няма по-ценно нещо от общуването на живо. Искам да чуя и вашите истории!

p.s.

p.s. Да спомена, че романът излиза във великолепна компания, още един повод да съм изключително благодарна!

При едно от последните ми пътувания изчетох бързико каквото си носех за из път и с голяма радост влязох в голяма книжарница в центъра на Флоренция. Бях с тийнейджъри и за тях това също бе любопитно и желано. Отнесохме почти час в триетажната книжарница и си тръгнахме с няколко книги. Сред тях бе и If Cats Disappeared From The World, за която ще споделя накратко тук.

Обичам японските автори, защото винаги поднасят нещо неочаквано за мен, умеят да преплитат магическото в здраво стъпилия на земята реализъм, не са прекалено разточителни и винаги има котки, музика и забавни елементи. Разбира се и любов, една така прибрана и не шумна любов, както и храна, мда. Е, книгата на Генки Кавамура не прави изключение.

Оставям си няколко цитата, като си ги превеждам на български сама:

„Виждал ли си Дявола? … Дяволът изглежда точно като теб.“

„Хората винаги опитват да вземат нещо срещу нищо. Но това е кражба. Ако вземеш нещо, то това означава че някой, някъде губи нещо.“

„Мобилните телефони ги има от около 20-тина години, но наистина за толкова кратко време те успяха да постигнат пълен контрол върху нас.“

Забавна, лека, въпреки преплетените сериозни теми, актуална е тази книга и ако ви попадне – не се колебайте, зачетете и прочетете я.

Ю Хуа в София! Еха! Благодарение на Литературни срещи 2025. Залата на Археологическия музей се пръскаше по шевовете. Водеща бе писателката Елена Алексиева, а преводът от китайски бе на преводача на книгите на Ю Хуа на български – Стефан Русинов. Идеална комбинация, която можехме да слушаме с часове.

Събота вечер, навън вали, а в залата влизат още и още хора.

Сред публиката виждам доста приятели – част от тях са писатели и поети, други – преводачи, университетски преподаватели, издатели, любопитни читатели. До мен сядат две много млади момичета. Заговарям ги, интересно ми е дали са чели нещо от автора, с какви очаквания са дошли, как са разбрали. Едната учи счетоводство, другата – дизайн. Едната е чела, а другата ще чете – намерили са романа „Живи“ трудно няколко дена преди срещата. Гледаха и слушаха в захлас и бяха силно впечатлени.

Срещата е като празник, но и като разговор между стари приятели – земна, със смях и много споделени истории, от част от които ни настръхваха косите, докато слушаме. А Ю Хуа говори както и пише – с лекота казва тежки истини, с усмивка ни превежда през сериозни случки, сякаш е обикновен човек, а е необикновен. Запазвам си историята за пирона в черепа, както и тази за гроба като подарък.

Публикувам част от нещата, които каза Ю Хуа и които успях да запиша:

„Писането – събуждане на паметта“

„Писателят пази историята по-добре от археолога“

„Писателите имат за задача да откриват истината и да пазят паметта“

„Писането е безпомощно пред лицето на реалността“

„Паметта сама по себе си е живот“

„Животът винаги ще е по-мощен от писането“

Предполагам екипа на Литературни срещи ще публикува видеото и още материали. Ю Хуа е дал и няколко интервюта, за по-любопитните, може да потърсите.

Някак срещата с Ю Хуа бе „черешката на тортата“, но всяко друго от многобройните срещи, четения, дискусии, перформанси, инсталации в програмата си струваха. „Археология на паметта“ бе темата та тазгодишните срещи, по Фуко вероятно. Браво на целия екип на Фондация „Прочети София“ и Литературни срещи не само за тази среща, а за цялото толкова мащабно, многослойно и смислено събитие, което прави града ни още по-жив и човешки.

За романа Живи съм писала през лятото на 2021 тук.

„Разкази от пандемията или как се сприятелих с един комар.“ е сборник с разкази на младия български писател Иван Димитров. Книгата получих като подарък и от много време, като че около година, стои на нощното ми шкафче и чета, когато имам нужда да се усмихна, да се разсея и да се сдобия с оптимизъм. Защото разказите в тази книга са именно такива – забавни, кратки, необичайно-обичайни, хем леки, хем ама доста лъкатушещи на моменти. Както това „з“ на корицата. И както на много места „ззз“-кането на комара.

Комарът като другото „аз“. Комарът като приятел, съквартирант, комшия, желан гост, нежелан гост, досадник, доверено лице, роднина, ням свидетел, събеседник, повод за разговор, повод за мълчание, обект на гонение, свидетелство за живот.

Да, разказите са от пандемията. Но макар да знаем коя именно пандемия, то може да е всяка пандемия. И това ги прави универсални. Днес ми звучат съвсем навременни.

Браво, три пъти „Ура!“ за Иван и за комара!

Великолепно издание на Издателство Кота 0.

Още по-чудни корица, графичен дизайн и илюстрации от Бояна Павлова.

Книгата е едно бижу, което препоръчвам и за четене и за подарък.

Рана на Захари Карабашлиев е, по скромното ми мнение, най-силната му книга. И е хубаво да се чете. Преди години, когато излезе първия роман на Захари Карабашлиев – 18% сиво го купувах и подарявах на много хора, които не четат, защото бе забавен, лесен за четене, динамичен и всички го харесваха много. Рана е по-скоро обратното – не лек, тъжен, сериозен, но се надявам много хора да го прочетат.

Истински майсторлък се изисква, за да се напише достоверно, от дистанцията на времето, толкова лично разказана история. За толкова необговорена страница от историята на страната ни. Освен роман, книгата може да служи за учебник по история. И дано поне учителите по история я прочетат. За да не стои като рана този важен епизод от миналото на България.

Уж е за историческите събития от преди повече от 100 години, а всъщност Рана е за днес. За разделението между хората, за липсата на милост, за войната като най-нечовешкото действие, за нуждата от близост, от хоризонт, от мечти. За бежанците и границите – тези в главите на хората и на картите, фикция, която струва винаги много човешки съдби.

Сава, студент по право, войник на Добруджанския фронт и малката Ленче търсят своето спасение. И минават през нищетата на военното време, през ниви, поля, села, срещат войници, загубили разсъдъка си хора, добри люде.

Днес е 3 март 2025 г. и нарочно избирам тази дата, за да споделя за романа Рана. Днес е важно да четем – повече от всякога. Да знаем историята си – повече от всякога. Да съхраним човешкото у себе си – повече от всякога.

Великолепна корица на Дамян Дамянов.