И това лятно утро започна както обикновено.  Като видя, че Илиянчо е вече на кошарите, изгревът  сръчка слънцето,  то забързано се заиздига над сънената майка земя, и започна да я опипва  с лъчите си, похотливо и страстно, като любовник. Огромният, нажежен  балон от разтопено стъкло,  подгони облаците.  Колкото по ги наближаваше, толкова  по силно сипеше огън и жупел,  размерът му ставаше по малък, а цветът  му започна да избледнява от червено през жълто, та до бяло.  Денят се очерта да бъде горещ и дълъг.

         От сутринта Илиянчо и  баща му свършиха доста работа.   Бяха издоили  и  той предаде млякото  на изкупувателния пункт.  На връщане,  спря на чешмата, изми гюмовете от млякото, после разпрегна кобилата и накрая, след като  измете едната кошара, баща му пусна стадото от другата, та той заедно с магарето и кучето Караман, поведоха стадото на водопой.  Животните кротко се наредиха пред двете дълги корита на старата,  каменна чешма и пиха лакомо и жадно.  Слънцето прижуряше от рано. Като се напиха със студена изворна вода,  животните се почувстваха утолени за горещия ден. Козите изправиха глави, а овцете само  се обърнаха  и хрисимо зачакаха. Илиянчо също пи, наплиска лицето си и напълни стара, бирена  бутилка с вода. Сложи изпотената бутилка  при половинката хляб и парчето домашно сирене в торбичката си  и като я преметна през рамо  подкани стадото да тръгва.

          Магарето тръгна първо и поведе всички по ежедневния пътя към Долното бранище, на паша.  След него се занизаха с наведени глави овцете и козите с малките си,  а  кучето подтичкваше около тях, полайваше авторитетно  и подгонваше изоставащите.. Всички знаеха пътя…   

 Малко преди обед, единадесет годишния пастир, лежеше по гръб на тревата.  Наблюдаваше природата и похлупилия я небосвод… От храстите излитаха яребици, диви гълъби и  фазани.  Щъркели, орли и соколи разгонваха облаците и слънцето  топлеше  изнемощялото  му детско тяло. От време на време момчето надигаше глава и следеше стадото да не тръгне към нивите до бранището,  та да  направи пакост.  Все пак, тук, в Долното бранище му беше по спокойно да ги пасе.

  В сенките на редките дървета  още имаше, не изсъхнали,  уютни полянки зелена трева… Всяка   ранна пролет,  поляните се обкичваха с белоснежни  кокичета.  Между тях жълтееха  и безбройни пламъчета минзухари… През лятото се намираха  глухарчета и червено „Керено ушенце”. Цъфнеха ли  и есенните минзухари, които на село  наричаме „Кърпи кожух”  – идваше  есента и хората се стягаха  за зимата…

              … Сега беше края на пролетта. Стадото, разпръснато около могилата, спокойно пасеше.  Овцете и козите си пасяха кротко по пасището, малките тичаха, подскачаха и си играеха, весело и безгрижно. Козлетата  бяха най- жизнени и неуморими.  Скачаха и се троскаха на ужким, като живи дяволчета… Днес  имаха гостенче. От двадесетина дена, то се присламчваше към  стадото…

           Беше си едно диво сърне?..  А знаете ли колко е мило и  красиво, малкото сърне?  Толкова е изящно и нежно същество, че не можеш да му се нагледаш.  Има си и черно носленце с беличко под гушката, около устата и  бяло петно на челото. Обуто е даже  с бели чорапки над черните си копитца. Кожухчето му и то е нежно, млечно кафяво, осеяно е с пъстри,  светли петънца… Вече месец  редовно  идва  да си играе  с козлетата и малките агънца в стадото. Толкова е свикнало със стадото, че понякога доближава и до малкия пастир, а той му дава  от хляба си…Сигурно  се  е загубило или по вероятно, някой безсърдечен бракониер е убил майка му…

             И сега сърнето пак е дошло…    Кучето отдавна го е приело. Не го гони… Даже една коза му дава да сучи с козлето ѝ.  После и двете се включват  в играта с другите козлета и агънца  –  като на цирк!.. Илиянчо  никога на ходил  на цирк, но едни деца му бяха разказвали…  Поляната, е като манеж:   малките тичат на свобода, скачат, гонят се, „троскат се” или преминават като на парад. Забавляват се! Забавлява се и Илиянчо и им се радва!.. Само че този ден…

              … Този ден, от вътрешността на рехавата гора, като дебнещ звяр се промъкна лъскав автомобил.  Както обикновено малките си играеха в другия край на поляната и джипът спря направо при тях. От него слезе с  лъскавата си пушка шефа на ловната дружинка и ги приближи.  Козлетата и агънцата се разбягаха, а сърнето остана само, самичко!  Стои изправено на тънките си, прилични на кибритени клечки  крачета; беззащитно, неразбиращо и невинно, като малко дете!   Стои то срещу  човека с пушката и объркано и добродушно го гледа с маслиновите  си   очи –  не бяга… Стоят, един срещу друг,  като на дуел  –  човек и животинче!.. И той го посочи с цевта.  Сърнето  погледна към малкия пастир,  сякаш го питаше:„Какво да правя?” После  обърна глава към човека с пушката… Но там срещна  само две примижали очи, невиждащи живота, красотата и невинността му! …

            Дулото избълва огън и гръмна. Трясъкът  разтърси   земята и небето!  Подплашени животни, птици и облаци се разбягаха, ужасени и безмълвни…

            Сърдитото  слънце огря строполеното сърне и се опита да придаде топлина на спрялото, изстиващо  сърчице… Беше късно!…   Ловецът  самодоволно преметна пушката на рамо и като  запали цигара,    бездушно  хвърли сърнето в багажника и си замина... Продължи  да се мисли за човек!…

                Илиянчо остана на поляната уплашен и вцепенен. Стадото се скупчи около него… Тогава  момчето усети ужаса и душевната топлота на животните и разбра –  никога повече няма да  види  малкото сърне… Погледът  на сърнето,  в мига преди изстрела, се беше забил,  като нажежено желязо  в гърдите му  и  започна да го гори  за цял живот…  Небето, полето, гората, времето и светът се загубиха.. . Чувстваше само парещата болка в гърдите си. Душата го болеше!..Разрида се… Виждаше през сълзи само отворените очи на сърнето…Те бяха цялята вселена… Не можа да помогне, нито на сърнето, нито на себе си. Почувства се загубен, сам и ненужен!.. Застреляният беше и той!  Светът отново го беше ранил!..

Вие прочетете това за 20 секунди, но ще го запомните за цял живот.

Някога отдавна, стар индиaнец открил на своя внук жизнена истина.

• -Всеки човек, постоянно води вътрешна борба. Това произтича, защото вътре в нас живеят два вълка – започнал мъдрия индианец.
• -Как два вълка – попитало малкото момче, чието невинно лице просветнало в неподправено любопитство.
• -Единият от тях се явява Злото. То е страх, гняв, завист, гордост, алчност, егото, подлост, лицемерие, жалост и чувство за вина. Но другият вълк – това е Доброто. Радост, спокойствие, надежда, мекост, милосърдие, щедрост, истина и вяра! – казал старият индианец.
• -А… кой вълк побеждава, дядо? – попитало момчето, чиито очи били пълни с вълнение.
• -Винаги побеждава този вълк, който ти храниш! – усмихвайки се казал, мъдрия дядо.

(Прочетено в МИРТЕСЕН /mirtesen.ru/|

    Написах детска книжка. Озаглавих я „Книжка без мишка”. Последно  описвах  костюма на една мишка. Оказа се непосилна задача. Не можах да определя цвета на мишия костюм. Опитах да го опиша, като „миши цвят”, но се сетих, че днешните деца не са виждали мишка. После си рекох, ще определя цвета на мишия кожух, като – „цвят на пепел”. Да но те, съвременните деца не са виждали и жив огън, та камо ли пепел…

      Взех мишката на компютъра и я пуснах да изгризе цялата книжка.         Сега имам мишка, но нямам книжка!

Започвам отначало!

Само преди 20 дни театралната ни  общественост  отбеляза  90 годишнината от откриване сградата на народния театър „Иван Вазов”.  Малцина  театрали  знаят, че сред имената на, оставилите  диря  с творчеството си в театъра, стои и името  Асен Попов (1895-1976).

Кой е Асен Попов?

Преди да спра вниманието Ви на неговия творчески път и заслугите му, за да остане в историята на българския театър, искам да напомня, че Асен Попов е роден на 24 януари 1895 година,  в  тогавашното село Пордим. Да,  селището  в което,  при  обсадата на Плевен в Руско – Турската война 1877-78 година, са се намирали Главната квартира на Император Александър ІІ  и на  румънския княз Карол І ви. Тук освен че е взето решението за зимното преминаване на Стара планина, е разгледан и одобрен и Санстефанския мирен договор, а също, е осъществен и първия телефонен разговор в  България. Пак в Пордим, точно срещу къщата в която се е намирала главната квартира на руската Освободителна армия и днес се намира родния дом на един от патриарсите на българската драматургия – драматурга Иван Радоев.

Но сега думата ни е за Асен Попов.

Асен Попов (1895-1976) – е български художник – сценограф, график иживописец^[1]. Запомнен е с новаторството си в българския театрален декор, защото прави някои от първите триизмерни произведения за българската сцена – с обемен, а не само с рисуван декор.

Както споменахме  вече,  Асен Попов е роден на днешната дата –   24 януари 1895 в Пордим, Плевенски окръг^[2].

През 1914 започва да учи Живопис в Художественото индустриално училище при проф. Петко Клисуров, но след края на Първата световна война през 1920 продължава обучението си в Ленинград под ръководството на проф.Осип Браз. През 1922 се завръща в София и завършва Художествената академия при проф. Никола Ганушев.

През 1925 Асен Попов започва работа като сценограф в театрите извън столицата, включително в родния Пордим. Това допринася за развитието на концепцията му за единството на триизмерната актьорска фигура и заобикалящата я сценична среда. Той експериментира с декорите, най-вече,  на любителските неакадемични сцени. Едновременно с това,  работи във Варненския общински театър, където оформя постановките на „Багдадския хамалин“ от Ж. Льометр, „Чародейка“ от Спажински, „Терез Ракен“ по Емил Зола. През 1936 сценографира Шекспир, разбивайки театралната площадка. Повтаря това и през 1939 в Народен театър, София с „Ученикът на дявола“ по Фр. Молнар. Поставяйки като режисьор „Иванко” на Васил Друмев, Асен Попов дори премахва театралната завеса.

Между 1934 и 1942 в Народния театър Попов постига най-интересните сценографски решения на класическите сцени от „Еленово царство“ (Г. Райчев) „Света Йоана“ (Б. Шоу), „Хамлет“ (Шекспир), „Най-важното“ (Н. И. Евреинов), „Пред изгрев“ – (Ст. Савов), „Златният кинжал“ – (П. Апел), „Орлеанската дева“ – Фр. Шилер (1943).

Асен Попов е сценограф и на Народната опера за „Момичето от Златния запад“ (Пучини), „Фиделио“ (Бетовен), „Орфей“ (Глук), „Отвличане от сарая“ (Моцарт), „Цигански барон“ (Калман), а също така и множество сценографски оформления за оперетни постановки, като например „Лизистрата“ в театър „Одеон“^[3]. Асен Попов прави постановки и след 9 септември, възприемайки с лекота изискванията за социалистически реализъм. Най-новаторски е декорът на „Млада гвардия“ – по А. А. Фадеев (1947), където, според Вера Динова-Русева:” …създава експресия, условен декор с романтично извисено пластично пресъздаване на идейното съдържание…”

Асен Попов и Владимир Мисин подготвят първата постановка на Варненската народна областна опера – операта „Продадена невеста“ от Б. Сметана с премиерна постановка на 7 септември 1947^[4].

       Асен Попов създава графики, живопис и илюстрации за книги. Той е сред малкото представители на сецесиона в българската живопис. След  9 септември 1944 Попов рисува предимно пейзажи и портрети в реалистичен стил(„Църквата в село Славяново, Плевенско“, „Майка ми”, „Съпругата на художника Тодора Попова, „Баща ми“, „Овчарче“). Той е автор и на ликорезбите (от периода 1925-1930): „Погребение“, „Трифон Зарезан“, „Тодоровден“, „При болния мъж, „Жетварка“, „Орач“, „Майка“, „Улично момиче“. Удостоен е със званието Заслужил художник на НРБ^[5].

Асен Попов умира на 6 март 1976 в София.