В последните минути на обедната почивка разговорът се отклони от баналното. Нямаше клюки, нямаше корпоративни клишета. Вместо това се приближихме до миналото — не за да го противопоставим на настоящето, а за да намерим мярка. Колегата каза: „Епохите не се сравняват.“ Прав е. И не е нужно да ги сравняваме, за да ни научат на нещо съществено.
Нашият век не иска от нас окопи, таран и контраатака „на нож“ срещу 14 пъти по-многоброен противник. Иска друго: да помним — и да живеем достойно. Тихо, без фанфари. В дребните избори, които строят характера — там, където истината струва повече от удобството. Да помним — не като музейни пазачи на дати, а като наследници. Да знаем, че в кръвта ни не е само андрешковската хитрост, а и опитът на онези, които мечтаеха и градяха в мащаби.
Често чувам от хората глас на празнота: „Ако стане най-лошото, няма да се бия за тази държава.“ Истината е проста: никой не ти иска декларации за бъдеща саможертва. Храбростта не е в обещанията за утре, а в избора, който правиш днес. И не за държавата, ако думата те уморява, а за дългата линия от хора, които се биха за нас. За тях ще се бием ние.
Паметта не е просто надпис върху парче мрамор. Тя е ежедневно усилие. Тя ни пази от оправданията, от цинизма, от лесното „времената са такива“. И нашето време, със смешните си спорове за тротинетки и паркиране, пак ни поставя въпроси за характера. И отговорите на тези въпроси все още се пишат с дела, а не с постове.
Известният завет не остава заключен в дадена епоха: „…времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“ Подвигът днес не може да се сравнява с подвига тогава, но следва същата логика: активност срещу пасивност, смелост срещу удобство. Вместо да оставим времето да ни прегъне с хедонизъм, нека го изправим със смисъл — и с дела, които надживяват нас самите.